Белградски маратон 2016

Успях да завърша първия си маратон въпреки тъпата си тактика и горещото време. Занимавам се с тичане от 2014 г, като започнах на шега, за да изпробвам едно приложение за смарт телефон. Веднага ми стана ясно, че това е моят спорт. Освен, че е лесен за практикуване целогодишно и практически навсякъде по земното кълбо и безспорните здравни ползи, бягането ти позволява да останеш насаме с мислите поне за малко в забързаното ни ежедневие. След първите няколко километра, когато навлезеш в ритъм и краката сами започват да отмерват темпото, се постига една особена лекота на тялото и мислите, сравнима единствено с медитацията. Както и да е, постепенно започваш да си поставяш някакви лични цели, появяват се и състезания и неусетно стигаш до първият си маратон. За първи път избягах по-дълга дистанция на Софийския маратон през октомври 2015, където участвах на средната дистанция от 20 км. Още след финала се ентусиазирах ужасно да участвам на цялата дистанция от 42 км и тъй като не ми се чакаше цяла година се записах на Белградския, който се провежда в началото на април. И ето ни няколко месеца по-късно в Белград.

Пристигаме един ден преди старта, който е в събота на 16.04.2016 в десет сутринта. След като се настаняваме се отправяме към експото на маратона, за да си вземем стартовия пакет. По пътя хапваме на крак по един сандвич с някаква сръбска наденица. Сутринта изядох два банана, общо взето захранването ми с въглехидрати не върви добре. Тъй като се тича над 4 часа и запасите с гликоген (основното гориво, което ще движи мускулите) се изчерпват след 30-ят километър, в седмицата преди старта трябва да се мине на въглехидратна диета, за да се попълнят добре. Паста, ориз и картофи с две думи, силно да се намалят протеините и изцяло да се спрат зеленчуците и други богати на фибри храни, които създават стомашен дискомфорт и тежест. Експо изложението е в Дома на младежта и е доста по-добре организирано от това на Софийския маратон, което е просто една каравана паркирана пред националния стадион.

Тази година записаните участници за двете официални дисциплини полумаратон (21 км) и маратон (42 км) са над 5000, а заедно с участниците на безплатния 5 km fun run участниците стават над 10 000. Организацията обаче е безупречна, няма опашки и даже има всички размери фланелки (на Софийския ми подхвърлиха някаква XL размер, щото другите били свършили). Има и щанд с намаления на спортния спонсор Asics за желаещи да попълнят екипировката си. В късния следобед се срещаме с Илия и жена му, който също ще тича и правим разходка из стария град и крепостта Калемегдан, откъдето се открива чудна гледка към вливането на Сава в Дунава.

Сутринта ставам в 6, за да закуся и да имам три часа за храносмилане преди старта. Два банана, едно енергийно барче, мляко с мед и ориз и чай. За пореден път оглеждам екипировката си. Месец преди старта си купих нови маратонки Mizuno Wave Rider и още не съм свикнал с тях. Подметките в предната част на ходилото са по-тънки и след час бягане започват да ме болят стъпалата. Старият ми Асикс пък е доста по-тежък и за тази дълга дистанция...В крайна сметка се спирам на мизуното.

Към осем тръгваме към старта, който е на 15 мин пеша. Пътьом оставяме багажа в колата, която е на платен паркинг, тъй като след финала веднага пътуваме обратно към София. Стартът е пред техния парламент Скупщината и няма как да сбъркаш пътя, всички се движат в една посока и са спортно облечени.

Пълно е и с деца, повечето ги водят учители, отделните училища са с еднакви фланелки, има и много корпоративни отбори.

Отделно след основния старт има и състезания за хора в неравностойно положение, за домашни любимци, истински спортен празник на града.

До 9:45 всички състезатели трябва да влязат в ограден сектор, така че оставяме багажа си на жените и заставаме на старт. Готови сме!

Вместо планираните 6:10-6:15 на километър за първите 21 км, тръгвам с половин минута по-бързо, а в някои километри съм тичал и с под 5:30, което във втората половина на трасето разбира се ми разказва играта. Времето е ужасно горещо за бягане по асфалт, 28 градуса като сянка има само в първите два километра. Хем знам, че трябва да пия по няколко глътки на всеки километър и повече на подкрепителните пунктове, но от емоцията и адреналина изобщо не усещам жега и великодушно махам на доброволците, които ми бутат чаши с вода. Взех едно две шишета, но повече се поливах заради ужасната жега и до десетия километър бях изпил не повече от 300-400 гр течности. Иначе краката ми вървят, въздух имам достатъчно, даже си говорим с Илийката чат пат. На половината път сме за 2:07 часа, отлично време за мен, чувствам се добре, само ми е ужасно топло. Минавам под всеки душ, който видя, а на пунктовете взимам по две шишета вода, вече освен да се поливам почвам и да пия като жаба, но вече е късно и съм се дехидратирал сериозно. Към километър 23 спирам на един пункт с храна да хапна гевречета и банан и махам на Илия да продължи. Вече почвам да забавям темпото и не искам да го бавя. Големият шит идва малко след 29-я километър. Левият ми прасец се схваща рязко, болката е ужасна, мъча се да изпъна крака си, за да поразмине. Мускулна крампа от обезводняване. След минута масаж продължавам с ходене, после и с лек тръс. Всеки път когато опитвам да усиля темпото получавам нова крампа, някои са толкова силни, че трябва да сядам на тротоара и да масажирам и изпъвам крака по 2-3 минути, за да продължа. Решил съм обаче твърдо да завърша и дори и не си помислям за опцията отказване, макар да има на често линейки, с гледащи ме с интерес и очакване парамедици. Така куцукам 5-6 километра като редувам ходене с леко тичане. Повечето ме задминават, някои ме потупват по гърба "Одмори мало". Заформяме се обаче групичка инвалиди, които куцукаме равномерно и се гледаме като глутница вълци кой ще падне пръв. Когато един забърза другите също напрягат сили да го настигнат , после като намали всички с облекчение въздъхват. Към километър 38 обаче повечето почват само да ходят, аз упорито поддържам свинския тръс и се откъсвам от глутницата даже започвам да изпреварвам разни отчаяни души. Абе напредвам здраво към финала Някакъв пич е паркирал кола до трасето и дъни музиката от Роки - Eye of the tiger. Усилвам темпото. Подминавам момче, което плаче с глас, някакво момиче го подпира и утешава. Усилвам темпото. Чат пат прасеца ме прерязва, но крампите са по-леки и стискам зъби. Вече виждам моста над Сава. Последните 3 километра.Трябва да го кача мамка му, а за капак после до финала е само изкачване. Настига ме обаче бегачка с придружител. Някакъв дядка изтичал полумаратона и сега се върнал да нахъсва своя позната в последните километри. Свири нонстоп с тромба, за да отмерва темпото и след кратка консултация откъде съм ме подкарва и мене. На вялите ми опити да му обясня, че съм с контузен крак ми свири с тромбата в ухото и ме бута напред "Йош мало". Опитвам да хитрувам с изоставане назад, но пичът няма прошка и се връща да ме подкарва напред. В последния километър има плътен шпалир от хора, всички викат и пляскат, протягат ръце за пет. Атмосферата е неописуема и адреналинът те избутва сам до финала на последния 42-ри километър.
Страхотно изживяване, с перфектна организация, нищо общо с пародията в София. Внимателни организатори към всеки участник, доброволците по пунктовете перфектни и компетентни ако ги питаш нещо, даже бутилките с вода, които ти подават им разхлабват капачките за улеснение. Публиката усмихната и позитивна, с много агитки, плакати, музика и диджеи. Под един мост даже се бяха събрали десетина момчета с огромни барабани и биеха в здраво темпо, за да ти дадат импулс. Даже случайните минувачи спираха да ти ръкопляскат и чукнат пет. Радвам се, че точно тук избягах първия си маратон. Следващия път по-бързо.
Изгорил съм над 4000 калории, така че на връщане спираме на магистралата за заслужен джънк фуд.

Изкачване на връх Стража

Връх Стража е първенецът на Парамунската планина, част от Руйско-Верилската планинска редица. Висок е 1389 м и изходна точка за изкачването му са селата Лялинци, Парамун и Велиново. Лялинци е най-близкото населено място, така че като практични и леко мързеливи туристи решаваме да го атакуваме оттам в един от много почивни дни около 3 март.

Ето го и Лялинци, уютно планинско селце, полузаспало в края на зимата. Църквата е от XVI век и е истинско архитектурно бижу.

На тръгване разлаяхме няколко кучета, но хора не видяхме. На обяд като слизахме засякохме баба с внуче, които ни изгледаха учудено. Върхът не е особено популярен, въпреки близостта си до София. Няма пътеки и маркировка и се ориентираме по усет. На север е Стража, а срещу него на юг близнакът му Любаш. Тръгваме от моста нагоре и след 200 м излизаме на коларски път. Тръгваме по него покрай Лялинска река, като Любаш ни се пада отляво, а Стража отдясно.

Ето го пътя гледан от склоновете на Стража. Тъй като склоновете на Стража ни се виждат стръмни от тази страна за атакуване, решаваме да продължим по пътя, да заобиколим от запад и да поемем нагоре през една горичка, където е по-полегато. След километър и половина, завива надясно, прескачаме малката рекичка и поемаме нагоре през младата гора. Скоро обаче гората доста се сгъстява и става трудно за изкачване, а и се натъкваме на това.

Хранилка за диви прасета с доста неизядена царевица. Причуват ни се и разни подозрителни звуци, така че обръщаме кръгом и бързичко се връщаме по коларския път до изходната точка. Втория път действаме без експерименти и поемаме по голия склон от края на селото. Лека полека набираме височина, Лялинци остава под нас.

Тук таме има хилави дръвчета, но основно са трънаци със сериозни бодли. Има и бая камънацъ и е осеяно с дупки. През лятото сигурно гъмжи от змии. След около час стигаме до билното заравнение под върха. Правим фото пауза за снимки на каменен оброчищен кръст.

Срещу нас извисява снага Любаш.

От кръста до върха се върви по билото, тук там по камъните има нарисувани стрелки за ориентиране и след 20 минути сме там.

Гледките са чудесни, освен съседните планини от Руйско-Верилската редица се вижда и Витоша, както и околните села. Това е Велиново.

Завършваме разбира се в една от местните забележителности Парамунското ханче, където освен да прочетете остроумни трънски изрази, изписани по стените, можете да опитате местни специалитети като трънска спържа. Или пък шкембе чорба:)

Алпийски панорамен път Гросглокнер

Grossglockner High Alpine Road се намира в сърцето на Австрия, в националния парк Хохе Тауерн. Вие се в продължение на 43 километра, в подножието на най-високия връх в Австрия Гросглокнер (3798 м), като в най-високата си точка достига 2504 м. Отворен е за посещение от началото на май до края на октомври и е чудесно начало за опознаване на Алпите.От София дотам с кола се стига сравнително лесно. След като изчетох по форуми доста мнения откъде е най-добре да се мине за Австрия и не успях да взема решение, реших да опитам и двата варианта около, които се въртят дискусиите. На отиване минах през Хърватия и Словения, а на връщане през Унгария.

 Тръгваме към пет сутринта, трафикът е нулев и още преди девет си пием кафето на една бензиностанция край Белград. Оттук до Загреб са около 400 км, които преминават през ужасно скучен за гледане пейзаж. Безкрайни полета се точат от двете страни на шосето, в далечината по някое и друго селце. Трафикът се засилва, отвсякъде ме изпреварват без притеснения и след двайсетина проучвателни километра настъпвам и аз газта. През границата и Хърватия преминаваме на един дъх и към обяд вече сме на словенската граница. Спираме само, за да купим винетка, никой не е гладен още, така че продължаваме още 140 км до Любляна, която също като Загреб подминаваме, решени да стигнем час по-скоро до Блед, мястото на първата ни нощувка. Гладът все пак ни побеждава и след половин час спираме за обяд в някакво селце на брега на Сава. Разтъпкваме се и в малко паркче край реката, има даже плоскодънен сал, теглен от въже, с който може да стигнеш до другия бряг.

В Блед пристигаме към четири следобед. След 11 часа пътуване и изминати 1000 км се нуждаем от раздвижване, така че след като се настаняваме, излизаме на разходка из града. Блед е туристически град и по улиците му шетат шумни разноезични тълпи. Почти всяка къща е хотел или ресторант, но 90% са малки семейни пансиони на два, максимум три етажа. Основната атракция е езерото и малкото островче по средата, приютило островърха църква. В късния следобед обаче явно сме изпуснали последните лодки за натам. Така че след продължителна фото сесия на фона на езерото и ято нахални лебеди се отправяме да търсим типична словенска кръчма. Спираме се на Гостилница Мурка главно заради голямата градина, уютно осветена с фенери. Впоследствие се оказва, че и готвят добре, а бирата Лашко няма равна на Балканите! Избирам си местни наденички с кисело зеле, което си няма нищо общо с нашето кисело зеле:)

На другия ден ставаме рано, нетърпеливи да започнем приключението. От форумите съм проучил, че е хубаво да се купи австрийска винетка още в Словения, тъй като след границата няма откъде да се вземе, така че от единствената бледска бензиностанция си купуваме и потегляме към границата. До нея има няма двайсетина минути, минаваме през тунела Караванкен и ето ни в Австрия.

Алпийския панорамен път се вие в посока север-юг съответно от Брук към Хайлигенблут. Ние идвахме от юг, така че започнахме нашето пътешетвие от Хайлигенблут. Малкото алпийско селце носи името си (нем. Светата кръв) благодарение на датския рицар Брициус, който през 914 г минал оттук на връщане от Константинопол, носейки реликва, съдържаща частица от Светата Христова кръв. На мястото на днешното село бил затрупан от лавина, а тялото му било открито по-късно там, където три пшенични стръка прораснали през снега. Днес останките от тялото на рицаря, както и реликвата се пазят в готическата църква в центъра на селото.

Освен църквата, посветена на Свети Винсент, в селото има няколко ресторанта и сувенирни магазини, които надлежно обикаляме и купуваме плюшен мармот на най-малкия член на групата ни. Входът на парка е няколко завоя над селото, таксата за една кола е 35 евро на ден. Пълно е с туристи, преобладават леките автомобили, но има и много мотористи, тук там преминава и по някой кемпер или автобус. Гледките започват още с първите завои, пътят се вие в широки серпентини нагоре, а от двете страни са надвиснали неописуеми планини.

 По протежение на пътя са изградени многобройни площадки за наблюдение, няколко музея, голям посетителски център, от който може да се наблюдава Пастерце, най-дългия ледник в Австрия и Източните Алпи. Има и голям детски парк за уморени от планини малки туристи.
Всичко влиза в цената на входния билет и не се плаща никъде. Освен за бирата и обяда разбира се. Пак съм на местна кухня, този път австрийски гулаш с огромна кнедла.

Следобяда посвещаваме на посетителския център Kaiser-Franz-Josefs-Höhe на 2369 м. Тук има изграден многоетажен паркинг, където да оставите автомобила си и да се разходите из комплекса. На четири етажа има различни експозиции, посветени на фауната, флората и геологията на Алпите. Има даже и изложба на ретро автомобили, ако ви омръзне да гледате ледници и мармоти.

Пастерце, най-дългия ледник в Източните Алпи (8.4 км)

Някога е функционирал и фуникулар, спускащ се до дъното на ледника, но сега не работеше.

За сметка на това има изградена туристическа пътека до долу за по-амбициозни планинари.

Времето минава неусетно и е трябва да потегляме. Движим се на север към прохода Хохтор, най-високата точка на пътя, откъдето ще се спуснем към другата изходна точка на парка - градчето Брук. Покрай пътя невъзмутими алпийски крави пасат тучна трева, а завоите се вият един след друг.

Долу в долините селцата изглеждат като кукленски къщички.

Нагоре става все по-студено. Даже в края на юни по северните склонове има много сняг.

Стигаме и тунела на прохода Хохтор, най-висока точка на пътя - 2504 м. След Бренер, това е вторият по важност източноалпийски проход, свързващ Италия, Австрия и Южна Германия. Археологични находки в района доказват, че се е ползвал повече от 2000 години преди Христа - бронзови праисторически ножове, келтски златни бижута, римска статуя на Херкулес, юзди на товарен добитък от Средновековието.

Започваме спускане надолу, от тази страна на планината времето се заоблачава сериозно и вадим якетата.

Но пък редките туфи алпийски цветя са чудесни.

Надолу пътуваме по-бързо притискани от времето. Имаме още 130 км до Залцбург и взимам завоите състезателно.

 Което на изхода от парка се оказва проблем. Накладките буквално са се запалили и пушат като комин. Налага се да спрем долния паркинг и да изчакаме час да изстинат. Не сме единствените, всяка втора кола мирише на феродо и пуши. За щастие и тук има изграден голям детски развлекателен център, така че времето минава неусетно.

В заключение мога горещо да препоръчам панорамния път Гросглокнер, природата винаги е била най-добре измислената и направена атракция. Интересно е и как е постигнат баланса между интересите на еколозите и туристическата индустрия. Пътят е отворен за посещения за шест месеца (май до октомври) и се посещава годишно от над 900 000 души и 300 000 превозни средства без това да нанася щети на природата. Чистотата е безупречна, въздухът кристално чист, мармотите доволни, не видях един камион да извозва трупи, а от друга страна е пълно с туристи и инфраструктурата е перфектна.

Осем плажа на Ситония

Халкидики е една от любимите летни дестинации на много българи, а Ситония, средния ръкав на полуострова, със своите дъхави борови гори, живописни заливи и спокойни плажове е моят безспорен фаворит. Не обичам почивките, при които си закотвен за един хотел и плажа пред него и седем дни поред забиваш чадъра на едно и също място. Полуостровът не е голям, стотина километра по лъкатушещ покрай морския бряг път ви трябва, за да го обиколите, а емоциите са гарантирани. Едно от трудните и съществени за доброто изкарване неща, когато си на непознато място е намирането на добър плаж. След няколко години на експерименти, ето някои предложения и от мен:

1. Trani Ammouda
   
   
   Един от любимите ми плажове в цяла Гърция, Трани Амуда се намира на север от рибарското село Ормос Панагияс, откъдето тръгват круизните корабчета, обикалящи около Атон. Ако идвате от Никити на отбивката за Ормос Панагияс завивате вляво и после се изкачвате по едно хълмче, за да стигнете до плажа. В двата му края има по един бийч бар с шезлонги и чадъри, които може да ползвате безплатно ако си поръчате нещо. Както впрочем е на повечето места в Гърция.Плажът е дълъг над километър, широк и изцяло пясъчен, а дъното се спуска плавно и е подходящо за деца и неуверени в плувните си възможности възрастни. Водата е кристално чиста, с всички оттенъци на синьото и зеленото. Плажът има награда Син флаг за чистота и спазени екологични норми на морската вода. С паркирането също няма проблем, около баровете в двата края има паркинги, а и покрай целия плаж минава широк път,  където може да се спре. Поради своите размери, даже в пика на сезона през август не е пренаселено, което е огромен плюс, поне за мен.

•  Kalamitsi beach

Намира се в южната, по-дива част на полуострова, до малкото селце Каламици. Дълъг около половин километър пясъчен плаж, разположен в спокоен залив с формата на подкова. Водата също е много чиста, брегът е малко по-стръмен за влизане. В единия край, съвсем близо до брега, има малко островче, лесно за достигане с плуване. От същата страна на плажа има чудесен бийч бар Chicas - освен страхотно фрапе, предлагат и открит душ, което не се среща често по плажовете на Ситония.

•  Kalogria beach

Това е любимият ми плаж на източния бряг на Ситония, който винаги посещавам когато съм тук. Намира се на няколко километра на юг от Никити в посока Неос Мармарас, главният град на Ситония. Сравнително малък е, така че елате по-рано, за да си намерите по-хубаво местенце. Изцяло пясъчен е, но по-тесен от предишните два. Най-голямото му предимество е плиткия бряг и мекото пясъчно дъно, което го прави идеален за деца. На около 150 м от брега има и скалисто островче, което всяка година е предизвикателство за достигане.

• Karidi beach

До преди няколко години това беше най-добрия плаж на Ситония, но вече е безнадеждно пренаселен и комерсиализиран. Родна реч, а също така и сръбска и македонска се лее на шумни талази, а пясъка е пълен с фасове и боклуци. Мястото иначе е уникално красиво и извън сезона или по-късно вечер си заслужава посещението. Ако все пак се решите внимавайте с паркирането и първо проверявайте дали е твърда земята. Редовно може да се видят затънали буксуващи коли и псуващи шофьори в пясъците между дърветата, където се спира. Намира се в края на малкото и китно селце Вурвуру, което иначе е отличен избор за спане.

Ако сте в района по-добре продължете на около километър два от Вурвуру в посока Никити. Като видите табела Camping Rea, отбийте вдясно и слезте до къмпинга. Има малък паркинг, кей с лодки, а ако продължите покрай брега ще излезете на разкошен малък плаж, разположен на дълга пясъчна коса, която на места се разделя, но е достатъчно плитка, за да се преджапа. Чудесно и уединено място за влюбени двойки и любителите на пейзажната фотография. 

• Salonikiou beach

Един от най-северно разположените плажове на Ситония, разположен покрай спокоен път с кокетни вили от двете страни, с чудесен изглед към Атон. Намира се десетина минути шофиране на север от Ормос Панагияс в посока Пиргадикия. Първоначално пътят се отдалечава от морето и се вие през напечените от слънцето хълмове докато слезе отново до брега при Т-образно разклонение, където трябва да завиете наляво и да си намерите място за паркиране между къщите.Липсата на хотели и населени места наоколо го правят приятно спокоен и ненаселен по всяко време на лятото. Повечето посетители са гърци, почиващи във вилите наоколо. Има и кантина, от която да си купите фрапе и гирос. Пясъкът е по-едър, на места с дребни камъчета. Тук таме, съвсем близо до брега има и дървета, където да се скриете от палещото гръцко слънце.

• Tristinika beach

Намира се близо до Торони, на западния бряг. Ако се движите по главния път от Неос Мармарас към Торони следете за знака за плажа, където се отбивате вдясно и по черен път се стига до плажа. Има паркинг и чудесен бийч бар Ethnik, дори само заради който си заслужава шофирането. Разположен е над плажа на скала и гледките към морето са спиращи дъха, особено на залез слънце. Коктейлите и музиката също си ги бива. Плажът е пясъчен, широк и достатъчно дълъг.

•  Toroni beach

Намира се в Торони, най-голямото село в южния край на Ситония. Вие се покрай пътя повече от километър, преминава покрай цялото селище и завършва при руините на пристанищната крепост Ликитос, някога част от античния град Торони. Тъй като се намира в населено място има много кафенета и ресторанти, детски площадки и шезлонги.