Обиколката на Витоша или просто Витоша 100 е едно от първите колоездачни състезания в България, стартирало през далечната 1909 година. По-късно за участие са допуснати и бегачи, а в последните години, за да се избегнат инциденти, двете дисциплини са разделени в отделни дни. Колоездачите стартират в събота сутринта, а бегачите в полунощ и бягат в неделя. През 2016 година старта на състезанието за бегачи, в което участвах беше в 23:59 на 18.06.
Респектиран от километрите, които ме чакат стартирам повече от консервативно и ходя смирено нагоре по "България", заобиколен от хора (близо 600 стартирали). Много хора, повечето превъзбудено бърборят, преобладаващо за крампи, магнезий и разстояния между пунктовете, но не липсват и разговори за застраховки и шибани автомонтьори. На кръговото с Пушкин полицаите за спряли движението и дълга редичка мини купъри и мерцедеси нервно форсират. Нататък колите разредяват, нощната тишина постепенно ни обгръща и само огромната жълта луната ни следи в ясното небе. Първият пункт Тихия кът неусетно се показва от гората, скучен и безличен. Нося си 750 мл електролитна напитка, така че го подминавам без да спирам. В раницата имам празно половин литрово бидонче и опаковка електролитни таблетки и планът е от Студена да почна да си забърквам сам буламачите за хидратиране. Научил съм си урока от Белградския маратон какво се случва с тялото когато пиеш малко и само вода по време на интензивно физическо натоварване. На спускането към Владая за първи път започвам да тичам. Позициониран съм в края на групата и всички около мен учудено ме гледат "на къв се прави тоя". Някои мъкнат огромни туристически раници, други пък само с шише минерална вода и ходят лежерно като на поход с цел да стигнат максимум Чуйпетльово. Пунктът на Владая е също толкова хаотичен и пренаселен. Хвърчат бутилки, пълнят се бидони. След кратко, но стръмно изкачване излизам на дългата, но равна 13 километрова отсечка до Кладница. На тренировки съм я минавал няколко пъти и ми е сравнително позната, така че си позволявам по-висока скорост. Тичам със средно, но постоянно темпо и зад мен се нареждат няколко човека, за ме използват като локомотив. В тъмницата е най-удобно да тичаш втори или трети. Изпреварваме дълга поредица хора, повечето вървят, някои тичат съвсем леко.По едно време настигам Тони и го потупвам, той съвсем правилно не бърза и си гледа в краката. Самият аз на няколко пъти се спъвам, но успявам да се задържа на крака. Малко преди да излезем от гората в Кладница се хлъзгам зловещо и правя безупречен шпагат, за да се задържа на крака. Десният ми глезен красиво се усуква и изтръпвам, край. За мое учудване обаче не ме боли и без проблеми стигам до пункт номер три. Тук използвам чешмата и се освежавам добре, хапвам едно енергийно гелче, нося си общо четири. Знам, че яденето е от съществено значение при тази дистанция, така че се насилвам да взема и сандвич с кашкавал и чаша кола на тръгване, които изяждам в движение. Следват десетина километра покрай язовир Студена, повечето равно или леко спускане. Вече тичам с едно наум, като постоянно си мисля за глезена. На пункта ми записват номера за първи път. Отново ям насила сандвич с кашкавал, хапвам и няколко резена краставица и половин банан. Изминали сме вече 32 км и следва митичното изкачване от 11 км към селата Боснек и Чуйпетльово. Още преди старта съм решил да я ходя цялата отсечка, а сега с този пулсиращ глезен съвсем се щадя. Слънцето вече изгрява мързеливо и малко преди Боснек свалям челника. Върви се по асфалтов път през планината, отстрани Струма се вие и за първи път ми става леко хладно от сутрешния ветрец. На пункта в Чуйпетльово пристигам малко преди 7 сутринта. Вече сме изминали 43 км и освен сандвича с кашкавал и кока кола, взимам и две таблетки разтворим магнезий. Нося си пакетчета със сол и използвам едното върху няколко парчета краставица. На тръгване виждам Тони да пристига. Разменяме си няколко думи, най-много го мъчи, че е сам и няма с кой да си говори, иначе изглежда в добро състояние. Оставям го да хапне и почине и продължавам нататък. Следва още изкачване, този път в гората през планината към седловината Смильо, която е й най-високата точка на трасето и оттам дълго спускане към пункт номер 6 в Ярлово. На спускането решавам да тествам глезена с по-висока скорост. Рязка болка ме връща в реалността, все едно ми пробождат глезена с горещи железа. Спускането по принцип най натоварва краката, а с контузия е направо кошмар. Оттук до финала всяка крачка е болка в различна степен и нюанс. На Ярлово на пункта ни чакат освен сандвичите, фурмите и бананите и казан с пилешка супа, приготвен от местните баби. Аз не искам да рискувам с мазен бульон и залагам на кашкавалено-краставичената класика. Стомахът ми и без това зловещо къркори и се бунтува срещу безкрайното друсане и тъпчене с храна в необичайно време. Съдията ме записва в списъка (258-ми общо) и продължавам. На изхода от селото напет дядо ме окуражава, че оставало много и било ужасно тежко, но навремето и той го бил минавал. Следва най-трудната част - изкачването до Ярема. Тича се през открито поле през повечето време, когато слънцето вече е напекло. Тук ме настига Тони, който се движи с лекотата на току що стартирал. Казва, че ще почива повече на Брезите и ще се видим там и заминава. Аз куцукам мъчително със скоростта на костенурка, отвсякъде ме задминават хора. Пече безмилостно, използвам всичките си запаси вода, за да мокря една кърпа и да си охлаждам главата. По нататък се появяват и поточета и вади, в които лазя, газя и се въргалям като прасе. На междинния пункт в края на изкачването двамата съдии ни посрещат с възгласа "Ееее Самуиловите войници пристигат". Явно не изглеждаме добре. На Ярема има голяма чешма, която използам почти да се изкъпя. Изкушавам се да си сваля обувките, за да си охладя краката, но се опасявам, че после няма да мога да си обуя оттеклия глезен. Вместо това изпивам една ампула течен аналгин и поемам надолу към Брезите. Вече и на спусканията ходя и на пункта на Брезите (66 км от старта) пристигам точно в 12. Обмислям изкушаващата идея да се обадя на Деси да ме прибере. Пържола, бира, леген със ледена вода и легло. Знам обаче, че Коко ще ме чака на финала и тъпите ми оправдания и изкълчения глезен няма да го впечатлят. Не искам да запомни, че баща му се е отказал когато му е било трудно. Следват 9 км по равна пътека до Бистрица. Пълно е с туристи, повечето весело махат, но се чуват и думи като откачалки и ненормалници. За да се развличам цъкам в нета и проверявам кой познат на кой пункт е минал и кой щастливец вече е финиширал. Бистрица е последния пункт, където има храна, така че отново хапвам. Ям насила, коремът ми се бунтува, вече съм посетил няколко храстчета (общо изгорени над 9000 калории и 2,5 кг надолу на финала). Нося си Имодиум, а и на всеки пункт има купчини Стоперан. Явно са генералният спонсор, а ако не са трябва да станат. До Симеоново куцукам с най-бавната си скорост в цялата Обиколка. Обзела ме апатия, като в транс съм и искам всичко да свърши. Движим се една и съща група от 5-6 човека с едно и също темпо. Знам им наизуст болките, както и те моите. Чудовищни мазоли, набити стъпала и болки в корема са най-честите оплаквания. На мен ми се появява интересен нов симптом. Пръстите на ръцете ми и горната част на дланите ми стават лилави. Предполагам от дългите часове в едно положение. За щастие след финала се оправиха. На пункта в Симеоново се засичам с Делян, познат от форума, който след като разбира за страданията ми ми предлага обезболяващ спрей. Не знам дали е от плацибо ефекта или наистина действа, но усещам моментално облекчение. Следващата отсечка я знам наизуст и ми е любима, така че настроението ми съвсем се подобрява и даже почвам и да подтичквам лекичко. След Драгалевци се чувам с Деси, чакат ме на финала. Часът е към 4, а до финала са около 6 км. Поставям си за цел да финиширам преди 17:00. Постоянно си следя скоростта и изчислявам наум как се движа и дали ще успея. Паважът около Боянската църква направо ме разплаква, гледам през 15 секунди часовника и се опитвам да убедя мозъка ми, че това е по-важно от болката. На завоя от България към резиденцията ме чакат двамата малки бегачи и заедно хванати за ръце тичаме до финала последните 200 м, крещейки като луди. 92 км за 16:59 часа, 215 място от 331 успели да финишират мъже. Сигурно съм луд, но се наслаждавам на всяка една минута от това :)
