Изкачване на Големи връх, Ездимирска планина

Дядо ми по майчина линия е от трънския край и малките скалисти планини в Руйско-Верилската планинска редица винаги са ми носили особена тръпка. В края на ноември 2016 г решавам да атакувам първенеца на Ездимирската планина - Големи връх (1209 м). Най-удобно за изходен пункт е село Велиново. От София следвате пътя за Трън през Перник и при село Филиповци се отбивате вляво. Пътят се вие през живописна клисура.

Ако имате време отбийте се до Мисловишкия манастир. По средата на пътя между Филиповци и Велиново има дървена табела, указваща посоката. Паркирайте и продължете пеша по живописна пътечка до Велиновската река, която ще преминете по дървено мостче.

Следва леко изкачване и манастирът е пред вас. Има голям двор с пейки и маси за пикник, както и запазена средновековна църква.

Продължаваме до Велиново, от което се вижда добре Големи връх.

 На около 200 м след табелата на селото вдясно се отклонява черен коларски път. Оттук е най-добре да се тръгне към върха.

 

Пресича се Велиновска река и се продължава нагоре през полето.

Пътят на места се губи и се налага да се газят трънаци, но целта е боровата гора.

След като се изкачва до боровата гора, пътят завива и се вие по края ѝ.

След малко се навлиза в дъбова гора и тук трябва да напуснете пътя и да завиете наляво и да започнете стръмно изкачване нагоре между дърветата. Краят на гората скоро се вижда.

Следва изкачване през гола и открита част. Наклонът е голям, но пък гледките си заслужават. Село Велиново е останало далеч в ниското.

Последната част до върха е камениста и по-неприятна за изкачване.

Ето го и върха и малката пирамидка. От изходната точка до върха положителната денивелация е 400 м и ми отне около 50 минути в спокойно темпо и без почивки.

Руй и сгушилия се в пазвите му Трън. Ако имате време и желание за още катерене съвсем наблизо са Стража и Любаш.

Осем плажа на Тасос

Тасос, втората най-любима дестинация за  море в Гърция на българите след Халкидики, е все по-близък и достъпен с новите гранични пунктове. Фериботът е по-добре да се вземе от Керамоти, откъде тръгва на всеки 15 минути през летния сезон и пътуването трае само 45 минути. Цената също е по-ниска от алтернативата Кавала, откъдето фериботите са по-редки и се плава доста по-дълго. Избор за нощувки има голям, аз когато избирам място винаги гледам наблизо да има хубави плажове. Сега ще ви предложа няколко добри и не толкова добри плажа, удобни за достигане ако сте базирани на южния или източен край на острова. За база бях избрал втория по големина град на острова Лименария, но на място се убедих, че ако искате да сте на южния бряг най-добрата опция е Потос. Достатъчно оживен е, много заведения, магазини, голям пазар (и за риба), а и има перфектен плаж ако не ви се пътува много много. Като бонус на десетина километра на север във вътрешността се стига до Теологос, старата столица на острова, където може да се разнообразите чудесно за няколко часа с разходка по калдъръмените улички между старите сгради (напомня много за Мелник) и чудесно прясно изпечено на чеверме агнешко на прилични цени.

До Потос е и първият плаж San Antonio.

На около километър след града в източна посока ще видите голяма табела и отбивка вдясно от главния път. Плажът е изцяло пясъчен, дълъг над километър и достатъчно широк, за да побере летните тълпи. Има зони с шезлонги и чадъри към хотелите и баровете, които може да ползвате (6 евро, носят само две шишета вода), както и свободна зона. Предлагат се и водни спортове. Дъното е пясъчно и плитко навътре, така че е много подходящо ако сте с деца.

Още по на изток в посока Астрида се намира Psili Ammos Beach, друг перфектен пясъчен плаж, подходящ за деца.

Освен всички други екстри тук има и хубаво игрище за плажен волейбол, трябва само да си намерите партньори :) Има два плажни бара с чудесна хаус музика, което привлича много желаещи, така че елате по-навреме ако искате да намерите място за паркиране и шезлонг.

В самата Астрида също има плаж - Astris Beach,  по-малък и също е пясъчен, но влизането във водата е много неприятно заради многото камъни по дъното, така че втори път не дойдохме тук. Заслужава си едно посещение заради Marley beach bar.

Продължаваме все на изток до следващия хубав плаж Salonikios Beach. Малко след Астрида трябва да се отклоните вдясно от главния път, следвайки табелката. Кара се по черен, но проходим път първо нагоре, а после и надолу 5-6 минути. Малък, но много спокоен и приятен плаж със собствена атмосфера.

Продължаваме на изток и съвсем наблизо е отклонението към Giola. Това не е точно плаж, а по-скоро една от забележителностите на Тасос. Представлява естествен морски басейн, издълбан от морето в скалите. Ако имате желание можете да изпитате смелостта си със скок от 9 метра или просто да поснимате. Пред очите ми обаче един италианец се размаза лошо при приводняването и двама скачаха да го вадят, така че внимавайте. След главния път се отбива по черен, тесен и стръмен път. Най-добре оставете колата си на т.нар. "първи паркинг" където има и малък каменист плаж с бийч бар и да изминете останалия път пеша (около 10-15 мин).

По средата на източния бряг, кацнала на планинския склон, се намира Кинира и едноименното островче срещу нея.

Градският плаж е пясъчен, но малък, тесничък и става бързо дълбок при влизане във водата. Съвсем наблизо в южна посока обаче е Paradise Beach, който има всичко необходимо за чудесно изкарване, освен свестен паркинг и достъп от пътя. И тук става пренаселено, така че елате по-раничко.

В североизточния край на острова се намира друг от емблематичните плажове на Тасос Golden Beach. Над километър дълъг, прекарасно организиран със спасители, барове, съблекални и душове. Дъното е пясъчно и плитко, има безброй атракции и заведения за хранене. Ужасно е пренаселен само че, буквално почиваш с още хиляда човека, малко като на Слънчев бряг.

За последният плаж се връщаме обратно на южния бряг. Metalia Beach се намира на изхода от Лименария, в посока Потос. Бивша немска фабрика, преустроена на плаж и място за арт събития. Има бар, душ и съблекалня, както и старо имение на хълма за бонус. Плажът е пясъчен, но с каменисто дъно, направени са няколко пътеки от чували с пясък за по-лесно влизане във водата. Въпреки това посещението е задължително, много красиво и магично място. Чудесно е и за любителите на гмуркането и плажните селфита.

Vitosha 100 for dummies

Обиколката на Витоша или просто Витоша 100 е едно от първите колоездачни състезания в България, стартирало през далечната 1909 година. По-късно за участие са допуснати и бегачи, а в последните години, за да се избегнат инциденти, двете дисциплини са разделени в отделни дни. Колоездачите стартират в събота сутринта, а бегачите в полунощ и бягат в неделя. През 2016 година старта на състезанието за бегачи, в което участвах беше в 23:59 на 18.06.
Респектиран от километрите, които ме чакат стартирам повече от консервативно и ходя смирено нагоре по "България", заобиколен от хора (близо 600 стартирали). Много хора, повечето превъзбудено бърборят, преобладаващо за крампи, магнезий и разстояния между пунктовете, но не липсват и разговори за застраховки и шибани автомонтьори. На кръговото с Пушкин полицаите за спряли движението и дълга редичка мини купъри и мерцедеси нервно форсират. Нататък колите разредяват, нощната тишина постепенно ни обгръща и само огромната жълта луната ни следи в ясното небе. Първият пункт Тихия кът неусетно се показва от гората, скучен и безличен. Нося си 750 мл електролитна напитка, така че го подминавам без да спирам. В раницата имам празно половин литрово бидонче и опаковка електролитни таблетки и планът е от Студена да почна да си забърквам сам буламачите за хидратиране. Научил съм си урока от Белградския маратон какво се случва с тялото когато пиеш малко и само вода по време на интензивно физическо натоварване. На спускането към Владая за първи път започвам да тичам. Позициониран съм в края на групата и всички около мен учудено ме гледат "на къв се прави тоя". Някои мъкнат огромни туристически раници, други пък само с шише минерална вода и ходят лежерно като на поход с цел да стигнат максимум Чуйпетльово. Пунктът на Владая е също толкова хаотичен и пренаселен. Хвърчат бутилки, пълнят се бидони. След кратко, но стръмно изкачване излизам на дългата, но равна 13 километрова отсечка до Кладница. На тренировки съм я минавал няколко пъти и ми е сравнително позната, така че си позволявам по-висока скорост. Тичам със средно, но постоянно темпо и зад мен се нареждат няколко човека, за ме използват като локомотив. В тъмницата е най-удобно да тичаш втори или трети. Изпреварваме дълга поредица хора, повечето вървят, някои тичат съвсем леко.По едно време настигам Тони и го потупвам, той съвсем правилно не бърза и си гледа в краката. Самият аз на няколко пъти се спъвам, но успявам да се задържа на крака. Малко преди да излезем от гората в Кладница се хлъзгам зловещо и правя безупречен шпагат, за да се задържа на крака. Десният ми глезен красиво се усуква и изтръпвам, край. За мое учудване обаче не ме боли и без проблеми стигам до пункт номер три. Тук използвам чешмата и се освежавам добре, хапвам едно енергийно гелче, нося си общо четири. Знам, че яденето е от съществено значение при тази дистанция, така че се насилвам да взема и сандвич с кашкавал и чаша кола на тръгване, които изяждам в движение. Следват десетина километра покрай язовир Студена, повечето равно или леко спускане. Вече тичам с едно наум, като постоянно си мисля за глезена. На пункта ми записват номера за първи път. Отново ям насила сандвич с кашкавал, хапвам и няколко резена краставица и половин банан. Изминали сме вече 32 км и следва митичното изкачване от 11 км към селата Боснек и Чуйпетльово. Още преди старта съм решил да я ходя цялата отсечка, а сега с този пулсиращ глезен съвсем се щадя. Слънцето вече изгрява мързеливо и малко преди Боснек свалям челника. Върви се по асфалтов път през планината, отстрани Струма се вие и за първи път ми става леко хладно от сутрешния ветрец. На пункта в Чуйпетльово пристигам малко преди 7 сутринта. Вече сме изминали 43 км и освен сандвича с кашкавал и кока кола, взимам и две таблетки разтворим магнезий. Нося си пакетчета със сол и използвам едното върху няколко парчета краставица. На тръгване виждам Тони да пристига. Разменяме си няколко думи, най-много го мъчи, че е сам и няма с кой да си говори, иначе изглежда в добро състояние. Оставям го да хапне и почине и продължавам нататък. Следва още изкачване, този път в гората през планината към седловината Смильо, която е й най-високата точка на трасето и оттам дълго спускане към пункт номер 6 в Ярлово. На спускането решавам да тествам глезена с по-висока скорост. Рязка болка ме връща в реалността, все едно ми пробождат глезена с горещи железа. Спускането по принцип най натоварва краката, а с контузия е направо кошмар. Оттук до финала всяка крачка е болка в различна степен и нюанс. На Ярлово на пункта ни чакат освен сандвичите, фурмите и бананите и казан с пилешка супа, приготвен от местните баби. Аз не искам да рискувам с мазен бульон и залагам на кашкавалено-краставичената класика. Стомахът ми и без това зловещо къркори и се бунтува срещу безкрайното друсане и тъпчене с храна в необичайно време. Съдията ме записва в списъка (258-ми общо) и продължавам. На изхода от селото напет дядо ме окуражава, че оставало много и било ужасно тежко, но навремето и той го бил минавал. Следва най-трудната част - изкачването до Ярема. Тича се през открито поле през повечето време, когато слънцето вече е напекло. Тук ме настига Тони, който се движи с лекотата на току що стартирал. Казва, че ще почива повече на Брезите и ще се видим там и заминава. Аз куцукам мъчително със скоростта на костенурка, отвсякъде ме задминават хора. Пече безмилостно, използвам всичките си запаси вода, за да мокря една кърпа и да си охлаждам главата. По нататък се появяват и поточета и вади, в които лазя, газя и се въргалям като прасе. На междинния пункт в края на изкачването двамата съдии ни посрещат с възгласа "Ееее Самуиловите войници пристигат". Явно не изглеждаме добре. На Ярема има голяма чешма, която използам почти да се изкъпя. Изкушавам се да си сваля обувките, за да си охладя краката, но се опасявам, че после няма да мога да си обуя оттеклия глезен. Вместо това изпивам една ампула течен аналгин и поемам надолу към Брезите. Вече и на спусканията ходя и на пункта на Брезите (66 км от старта) пристигам точно в 12. Обмислям изкушаващата идея да се обадя на Деси да ме прибере. Пържола, бира, леген със ледена вода и легло. Знам обаче, че Коко ще ме чака на финала и тъпите ми оправдания и изкълчения глезен няма да го впечатлят. Не искам да запомни, че баща му се е отказал когато му е било трудно. Следват 9 км по равна пътека до Бистрица. Пълно е с туристи, повечето весело махат, но се чуват и думи като откачалки и ненормалници. За да се развличам цъкам в нета и проверявам кой познат на кой пункт е минал и кой щастливец вече е финиширал. Бистрица е последния пункт, където има храна, така че отново хапвам. Ям насила, коремът ми се бунтува, вече съм посетил няколко храстчета (общо изгорени над 9000 калории и 2,5 кг надолу на финала). Нося си Имодиум, а и на всеки пункт има купчини Стоперан. Явно са генералният спонсор, а ако не са трябва да станат. До Симеоново куцукам с най-бавната си скорост в цялата Обиколка. Обзела ме апатия, като в транс съм и искам всичко да свърши. Движим се една и съща група от 5-6 човека с едно и също темпо. Знам им наизуст болките, както и те моите. Чудовищни мазоли, набити стъпала и болки в корема са най-честите оплаквания. На мен ми се появява интересен нов симптом. Пръстите на ръцете ми и горната част на дланите ми стават лилави. Предполагам от дългите часове в едно положение. За щастие след финала се оправиха. На пункта в Симеоново се засичам с Делян, познат от форума, който след като разбира за страданията ми ми предлага обезболяващ спрей. Не знам дали е от плацибо ефекта или наистина действа, но усещам моментално облекчение. Следващата отсечка я знам наизуст и ми е любима, така че настроението ми съвсем се подобрява и даже почвам и да подтичквам лекичко. След Драгалевци се чувам с Деси, чакат ме на финала. Часът е към 4, а до финала са около 6 км. Поставям си за цел да финиширам преди 17:00. Постоянно си следя скоростта и изчислявам наум как се движа и дали ще успея. Паважът около Боянската църква направо ме разплаква, гледам през 15 секунди часовника и се опитвам да убедя мозъка ми, че това е по-важно от болката. На завоя от България към резиденцията ме чакат двамата малки бегачи и заедно хванати за ръце тичаме до финала последните 200 м, крещейки като луди. 92 км за 16:59 часа, 215 място от 331 успели да финишират мъже. Сигурно съм луд, но се наслаждавам на всяка една минута от това :)

Белградски маратон 2016

Успях да завърша първия си маратон въпреки тъпата си тактика и горещото време. Занимавам се с тичане от 2014 г, като започнах на шега, за да изпробвам едно приложение за смарт телефон. Веднага ми стана ясно, че това е моят спорт. Освен, че е лесен за практикуване целогодишно и практически навсякъде по земното кълбо и безспорните здравни ползи, бягането ти позволява да останеш насаме с мислите поне за малко в забързаното ни ежедневие. След първите няколко километра, когато навлезеш в ритъм и краката сами започват да отмерват темпото, се постига една особена лекота на тялото и мислите, сравнима единствено с медитацията. Както и да е, постепенно започваш да си поставяш някакви лични цели, появяват се и състезания и неусетно стигаш до първият си маратон. За първи път избягах по-дълга дистанция на Софийския маратон през октомври 2015, където участвах на средната дистанция от 20 км. Още след финала се ентусиазирах ужасно да участвам на цялата дистанция от 42 км и тъй като не ми се чакаше цяла година се записах на Белградския, който се провежда в началото на април. И ето ни няколко месеца по-късно в Белград.

Пристигаме един ден преди старта, който е в събота на 16.04.2016 в десет сутринта. След като се настаняваме се отправяме към експото на маратона, за да си вземем стартовия пакет. По пътя хапваме на крак по един сандвич с някаква сръбска наденица. Сутринта изядох два банана, общо взето захранването ми с въглехидрати не върви добре. Тъй като се тича над 4 часа и запасите с гликоген (основното гориво, което ще движи мускулите) се изчерпват след 30-ят километър, в седмицата преди старта трябва да се мине на въглехидратна диета, за да се попълнят добре. Паста, ориз и картофи с две думи, силно да се намалят протеините и изцяло да се спрат зеленчуците и други богати на фибри храни, които създават стомашен дискомфорт и тежест. Експо изложението е в Дома на младежта и е доста по-добре организирано от това на Софийския маратон, което е просто една каравана паркирана пред националния стадион.

Тази година записаните участници за двете официални дисциплини полумаратон (21 км) и маратон (42 км) са над 5000, а заедно с участниците на безплатния 5 km fun run участниците стават над 10 000. Организацията обаче е безупречна, няма опашки и даже има всички размери фланелки (на Софийския ми подхвърлиха някаква XL размер, щото другите били свършили). Има и щанд с намаления на спортния спонсор Asics за желаещи да попълнят екипировката си. В късния следобед се срещаме с Илия и жена му, който също ще тича и правим разходка из стария град и крепостта Калемегдан, откъдето се открива чудна гледка към вливането на Сава в Дунава.

Сутринта ставам в 6, за да закуся и да имам три часа за храносмилане преди старта. Два банана, едно енергийно барче, мляко с мед и ориз и чай. За пореден път оглеждам екипировката си. Месец преди старта си купих нови маратонки Mizuno Wave Rider и още не съм свикнал с тях. Подметките в предната част на ходилото са по-тънки и след час бягане започват да ме болят стъпалата. Старият ми Асикс пък е доста по-тежък и за тази дълга дистанция...В крайна сметка се спирам на мизуното.

Към осем тръгваме към старта, който е на 15 мин пеша. Пътьом оставяме багажа в колата, която е на платен паркинг, тъй като след финала веднага пътуваме обратно към София. Стартът е пред техния парламент Скупщината и няма как да сбъркаш пътя, всички се движат в една посока и са спортно облечени.

Пълно е и с деца, повечето ги водят учители, отделните училища са с еднакви фланелки, има и много корпоративни отбори.

Отделно след основния старт има и състезания за хора в неравностойно положение, за домашни любимци, истински спортен празник на града.

До 9:45 всички състезатели трябва да влязат в ограден сектор, така че оставяме багажа си на жените и заставаме на старт. Готови сме!

Вместо планираните 6:10-6:15 на километър за първите 21 км, тръгвам с половин минута по-бързо, а в някои километри съм тичал и с под 5:30, което във втората половина на трасето разбира се ми разказва играта. Времето е ужасно горещо за бягане по асфалт, 28 градуса като сянка има само в първите два километра. Хем знам, че трябва да пия по няколко глътки на всеки километър и повече на подкрепителните пунктове, но от емоцията и адреналина изобщо не усещам жега и великодушно махам на доброволците, които ми бутат чаши с вода. Взех едно две шишета, но повече се поливах заради ужасната жега и до десетия километър бях изпил не повече от 300-400 гр течности. Иначе краката ми вървят, въздух имам достатъчно, даже си говорим с Илийката чат пат. На половината път сме за 2:07 часа, отлично време за мен, чувствам се добре, само ми е ужасно топло. Минавам под всеки душ, който видя, а на пунктовете взимам по две шишета вода, вече освен да се поливам почвам и да пия като жаба, но вече е късно и съм се дехидратирал сериозно. Към километър 23 спирам на един пункт с храна да хапна гевречета и банан и махам на Илия да продължи. Вече почвам да забавям темпото и не искам да го бавя. Големият шит идва малко след 29-я километър. Левият ми прасец се схваща рязко, болката е ужасна, мъча се да изпъна крака си, за да поразмине. Мускулна крампа от обезводняване. След минута масаж продължавам с ходене, после и с лек тръс. Всеки път когато опитвам да усиля темпото получавам нова крампа, някои са толкова силни, че трябва да сядам на тротоара и да масажирам и изпъвам крака по 2-3 минути, за да продължа. Решил съм обаче твърдо да завърша и дори и не си помислям за опцията отказване, макар да има на често линейки, с гледащи ме с интерес и очакване парамедици. Така куцукам 5-6 километра като редувам ходене с леко тичане. Повечето ме задминават, някои ме потупват по гърба "Одмори мало". Заформяме се обаче групичка инвалиди, които куцукаме равномерно и се гледаме като глутница вълци кой ще падне пръв. Когато един забърза другите също напрягат сили да го настигнат , после като намали всички с облекчение въздъхват. Към километър 38 обаче повечето почват само да ходят, аз упорито поддържам свинския тръс и се откъсвам от глутницата даже започвам да изпреварвам разни отчаяни души. Абе напредвам здраво към финала Някакъв пич е паркирал кола до трасето и дъни музиката от Роки - Eye of the tiger. Усилвам темпото. Подминавам момче, което плаче с глас, някакво момиче го подпира и утешава. Усилвам темпото. Чат пат прасеца ме прерязва, но крампите са по-леки и стискам зъби. Вече виждам моста над Сава. Последните 3 километра.Трябва да го кача мамка му, а за капак после до финала е само изкачване. Настига ме обаче бегачка с придружител. Някакъв дядка изтичал полумаратона и сега се върнал да нахъсва своя позната в последните километри. Свири нонстоп с тромба, за да отмерва темпото и след кратка консултация откъде съм ме подкарва и мене. На вялите ми опити да му обясня, че съм с контузен крак ми свири с тромбата в ухото и ме бута напред "Йош мало". Опитвам да хитрувам с изоставане назад, но пичът няма прошка и се връща да ме подкарва напред. В последния километър има плътен шпалир от хора, всички викат и пляскат, протягат ръце за пет. Атмосферата е неописуема и адреналинът те избутва сам до финала на последния 42-ри километър.
Страхотно изживяване, с перфектна организация, нищо общо с пародията в София. Внимателни организатори към всеки участник, доброволците по пунктовете перфектни и компетентни ако ги питаш нещо, даже бутилките с вода, които ти подават им разхлабват капачките за улеснение. Публиката усмихната и позитивна, с много агитки, плакати, музика и диджеи. Под един мост даже се бяха събрали десетина момчета с огромни барабани и биеха в здраво темпо, за да ти дадат импулс. Даже случайните минувачи спираха да ти ръкопляскат и чукнат пет. Радвам се, че точно тук избягах първия си маратон. Следващия път по-бързо.
Изгорил съм над 4000 калории, така че на връщане спираме на магистралата за заслужен джънк фуд.

Изкачване на връх Стража

Връх Стража е първенецът на Парамунската планина, част от Руйско-Верилската планинска редица. Висок е 1389 м и изходна точка за изкачването му са селата Лялинци, Парамун и Велиново. Лялинци е най-близкото населено място, така че като практични и леко мързеливи туристи решаваме да го атакуваме оттам в един от много почивни дни около 3 март.

Ето го и Лялинци, уютно планинско селце, полузаспало в края на зимата. Църквата е от XVI век и е истинско архитектурно бижу.

На тръгване разлаяхме няколко кучета, но хора не видяхме. На обяд като слизахме засякохме баба с внуче, които ни изгледаха учудено. Върхът не е особено популярен, въпреки близостта си до София. Няма пътеки и маркировка и се ориентираме по усет. На север е Стража, а срещу него на юг близнакът му Любаш. Тръгваме от моста нагоре и след 200 м излизаме на коларски път. Тръгваме по него покрай Лялинска река, като Любаш ни се пада отляво, а Стража отдясно.

Ето го пътя гледан от склоновете на Стража. Тъй като склоновете на Стража ни се виждат стръмни от тази страна за атакуване, решаваме да продължим по пътя, да заобиколим от запад и да поемем нагоре през една горичка, където е по-полегато. След километър и половина, завива надясно, прескачаме малката рекичка и поемаме нагоре през младата гора. Скоро обаче гората доста се сгъстява и става трудно за изкачване, а и се натъкваме на това.

Хранилка за диви прасета с доста неизядена царевица. Причуват ни се и разни подозрителни звуци, така че обръщаме кръгом и бързичко се връщаме по коларския път до изходната точка. Втория път действаме без експерименти и поемаме по голия склон от края на селото. Лека полека набираме височина, Лялинци остава под нас.

Тук таме има хилави дръвчета, но основно са трънаци със сериозни бодли. Има и бая камънацъ и е осеяно с дупки. През лятото сигурно гъмжи от змии. След около час стигаме до билното заравнение под върха. Правим фото пауза за снимки на каменен оброчищен кръст.

Срещу нас извисява снага Любаш.

От кръста до върха се върви по билото, тук там по камъните има нарисувани стрелки за ориентиране и след 20 минути сме там.

Гледките са чудесни, освен съседните планини от Руйско-Верилската редица се вижда и Витоша, както и околните села. Това е Велиново.

Завършваме разбира се в една от местните забележителности Парамунското ханче, където освен да прочетете остроумни трънски изрази, изписани по стените, можете да опитате местни специалитети като трънска спържа. Или пък шкембе чорба:)

Алпийски панорамен път Гросглокнер

Grossglockner High Alpine Road се намира в сърцето на Австрия, в националния парк Хохе Тауерн. Вие се в продължение на 43 километра, в подножието на най-високия връх в Австрия Гросглокнер (3798 м), като в най-високата си точка достига 2504 м. Отворен е за посещение от началото на май до края на октомври и е чудесно начало за опознаване на Алпите.От София дотам с кола се стига сравнително лесно. След като изчетох по форуми доста мнения откъде е най-добре да се мине за Австрия и не успях да взема решение, реших да опитам и двата варианта около, които се въртят дискусиите. На отиване минах през Хърватия и Словения, а на връщане през Унгария.

 Тръгваме към пет сутринта, трафикът е нулев и още преди девет си пием кафето на една бензиностанция край Белград. Оттук до Загреб са около 400 км, които преминават през ужасно скучен за гледане пейзаж. Безкрайни полета се точат от двете страни на шосето, в далечината по някое и друго селце. Трафикът се засилва, отвсякъде ме изпреварват без притеснения и след двайсетина проучвателни километра настъпвам и аз газта. През границата и Хърватия преминаваме на един дъх и към обяд вече сме на словенската граница. Спираме само, за да купим винетка, никой не е гладен още, така че продължаваме още 140 км до Любляна, която също като Загреб подминаваме, решени да стигнем час по-скоро до Блед, мястото на първата ни нощувка. Гладът все пак ни побеждава и след половин час спираме за обяд в някакво селце на брега на Сава. Разтъпкваме се и в малко паркче край реката, има даже плоскодънен сал, теглен от въже, с който може да стигнеш до другия бряг.

В Блед пристигаме към четири следобед. След 11 часа пътуване и изминати 1000 км се нуждаем от раздвижване, така че след като се настаняваме, излизаме на разходка из града. Блед е туристически град и по улиците му шетат шумни разноезични тълпи. Почти всяка къща е хотел или ресторант, но 90% са малки семейни пансиони на два, максимум три етажа. Основната атракция е езерото и малкото островче по средата, приютило островърха църква. В късния следобед обаче явно сме изпуснали последните лодки за натам. Така че след продължителна фото сесия на фона на езерото и ято нахални лебеди се отправяме да търсим типична словенска кръчма. Спираме се на Гостилница Мурка главно заради голямата градина, уютно осветена с фенери. Впоследствие се оказва, че и готвят добре, а бирата Лашко няма равна на Балканите! Избирам си местни наденички с кисело зеле, което си няма нищо общо с нашето кисело зеле:)

На другия ден ставаме рано, нетърпеливи да започнем приключението. От форумите съм проучил, че е хубаво да се купи австрийска винетка още в Словения, тъй като след границата няма откъде да се вземе, така че от единствената бледска бензиностанция си купуваме и потегляме към границата. До нея има няма двайсетина минути, минаваме през тунела Караванкен и ето ни в Австрия.

Алпийския панорамен път се вие в посока север-юг съответно от Брук към Хайлигенблут. Ние идвахме от юг, така че започнахме нашето пътешетвие от Хайлигенблут. Малкото алпийско селце носи името си (нем. Светата кръв) благодарение на датския рицар Брициус, който през 914 г минал оттук на връщане от Константинопол, носейки реликва, съдържаща частица от Светата Христова кръв. На мястото на днешното село бил затрупан от лавина, а тялото му било открито по-късно там, където три пшенични стръка прораснали през снега. Днес останките от тялото на рицаря, както и реликвата се пазят в готическата църква в центъра на селото.

Освен църквата, посветена на Свети Винсент, в селото има няколко ресторанта и сувенирни магазини, които надлежно обикаляме и купуваме плюшен мармот на най-малкия член на групата ни. Входът на парка е няколко завоя над селото, таксата за една кола е 35 евро на ден. Пълно е с туристи, преобладават леките автомобили, но има и много мотористи, тук там преминава и по някой кемпер или автобус. Гледките започват още с първите завои, пътят се вие в широки серпентини нагоре, а от двете страни са надвиснали неописуеми планини.

 По протежение на пътя са изградени многобройни площадки за наблюдение, няколко музея, голям посетителски център, от който може да се наблюдава Пастерце, най-дългия ледник в Австрия и Източните Алпи. Има и голям детски парк за уморени от планини малки туристи.
Всичко влиза в цената на входния билет и не се плаща никъде. Освен за бирата и обяда разбира се. Пак съм на местна кухня, този път австрийски гулаш с огромна кнедла.

Следобяда посвещаваме на посетителския център Kaiser-Franz-Josefs-Höhe на 2369 м. Тук има изграден многоетажен паркинг, където да оставите автомобила си и да се разходите из комплекса. На четири етажа има различни експозиции, посветени на фауната, флората и геологията на Алпите. Има даже и изложба на ретро автомобили, ако ви омръзне да гледате ледници и мармоти.

Пастерце, най-дългия ледник в Източните Алпи (8.4 км)

Някога е функционирал и фуникулар, спускащ се до дъното на ледника, но сега не работеше.

За сметка на това има изградена туристическа пътека до долу за по-амбициозни планинари.

Времето минава неусетно и е трябва да потегляме. Движим се на север към прохода Хохтор, най-високата точка на пътя, откъдето ще се спуснем към другата изходна точка на парка - градчето Брук. Покрай пътя невъзмутими алпийски крави пасат тучна трева, а завоите се вият един след друг.

Долу в долините селцата изглеждат като кукленски къщички.

Нагоре става все по-студено. Даже в края на юни по северните склонове има много сняг.

Стигаме и тунела на прохода Хохтор, най-висока точка на пътя - 2504 м. След Бренер, това е вторият по важност източноалпийски проход, свързващ Италия, Австрия и Южна Германия. Археологични находки в района доказват, че се е ползвал повече от 2000 години преди Христа - бронзови праисторически ножове, келтски златни бижута, римска статуя на Херкулес, юзди на товарен добитък от Средновековието.

Започваме спускане надолу, от тази страна на планината времето се заоблачава сериозно и вадим якетата.

Но пък редките туфи алпийски цветя са чудесни.

Надолу пътуваме по-бързо притискани от времето. Имаме още 130 км до Залцбург и взимам завоите състезателно.

 Което на изхода от парка се оказва проблем. Накладките буквално са се запалили и пушат като комин. Налага се да спрем долния паркинг и да изчакаме час да изстинат. Не сме единствените, всяка втора кола мирише на феродо и пуши. За щастие и тук има изграден голям детски развлекателен център, така че времето минава неусетно.

В заключение мога горещо да препоръчам панорамния път Гросглокнер, природата винаги е била най-добре измислената и направена атракция. Интересно е и как е постигнат баланса между интересите на еколозите и туристическата индустрия. Пътят е отворен за посещения за шест месеца (май до октомври) и се посещава годишно от над 900 000 души и 300 000 превозни средства без това да нанася щети на природата. Чистотата е безупречна, въздухът кристално чист, мармотите доволни, не видях един камион да извозва трупи, а от друга страна е пълно с туристи и инфраструктурата е перфектна.